Защо сходните правила водят до толкова различни резултати?
Как е възможно две държави с близки нормативни рамки за опазване на културното наследство да постигат толкова различни резултати? Защо в единия случай процесите са бавни и трудни, а в другия – ясни, предвидими и достатъчно добре структурирани, за да позволят участие дори на чуждестранни проектантски екипи?
В разговор за предаването „Култура.бг“ по БНТ, арх. Мартин Христов споделя опита ни от работата в България и работата по замък строен от Луи XIV във Франция.
„На пръв поглед процедурите имат сходни участници, но са организирани по различен начин. Във Франция процесите са много ясни, много по-бързо случващи се и с много по-предвидим край.
Всичко започва при работата по сгради паметници с изготвянето на анализ, който много подробно описва състоянието на сградата, кое е ценно и трябва да се запази и консервира, и кое би могло да се адаптира и да получи нова функция.
Разликата е, че в България този анализ се изготвя от Националния институт по недвижимо културно наследство, които страдат от дефицит на персонал. Около 20 човека отговарят за цяла България. Докато във Франция това се изработва от лицензиран архитект, който е нает от собствениците, те му плащат и съответно следят и за сроковете.
Този анализ служи за основа на по-нататъшната работа. Той е толкова детайлен, че както в нашия случай, следващият екип може да е и извън страната и, следвайки стъпките, може да свърши цялата задача.“
Децентрализация и лична отговорност
Друг съществен фактор е начинът, по който се осъществява контролът от държавата.
„В България институциите са много централизирани и всичко е в София, докато във Франция са по места и има един човек, който е държавен служител и лично отговаря за сградата.
Ние знаехме кой е, имахме директна връзка с него, свързвахме се и се консултирахме. Той ни даваше насоки кое би могло да се направи и по какъв начин и това много улеснява процеса. Той, носейки лична отговорност, после е ангажиран и за самия резултат.“
Реалността в България
„Във Варна има над 700 сгради, които са декларирани като културна ценност и само две от тях имат така наречените режими за опазване.
За тези документи, които обследват сградите и които би трябвало да се изработят от Министерството и Института, ще ви дам един пример. Министерството изработва съгласувателни становища.
Всички преписки за сгради, които влизат там – от световни и национални паметници, през местни и групови, до сгради в контакт с паметници, включително и преместваеми обекти – всички тези становища се пишат от 5 специалиста.
Те физически нямат време. Ако това продължава така, без да има реформа, ние наистина ще загубим това, което е останало. Там даже няма процедура за неотложни ремонти.“
Заключение
Опитът ни показва, че разликата не е толкова в законите, колкото в тяхното прилагане – в ясно разписаните отговорности, в децентрализацията на процеса и в активния диалог между институции и проектанти. Именно тази предвидимост прави възможно във Франция културното наследство не само да се опазва, но и да се адаптира успешно към съвременния живот.
Целият разговор
Целият разговор, както и идеи какво би могло да се направи, може да чуете на следния линк
